Секвенциалната 5 -степенна скоростна кутия с хидравлично задействане сега освобождава от натоварване левия крак, не допуска прекалено развъртане на двигателя и по приццип функционира толкова перфектно, както във всяко серийно Audi. Фактът, че R10 TDI няма нищо общо с това, си проличава на следващата права. При натискане на педала на газта изглежда победителят от Льо Ман бива изтласкван мощно напред от някой невидим великан. А с всяко превключване на по-висока предавка сякаш великанът отново се намесва – това не са тласъци, това са удари. Който може да издържи, ще измине спринта от 0 до 100 км/ч за 2,5 секунди, а след 6 секунди ще достигне скорост 200 км/ч – иначе подобни резултати се постигат само във въздуха, а не върху 4 колела.
Добре че въртящият момент от 1100 Нм трябва да премине през тракшън-контрол, който предотвратява най-лошото. Надлъжната и напречната динамика могат да достигнат в този „снаряд“ измерения, които са далеч над очакваното. Когато Ралф ме вика в бокса по радиото, усещам облекчението му. И когато най-после спирам, не крия радостта си. R10 TDI може да отива към музея, а аз поемам към следващия бокс и А4 DTM. Този автомобил предлага значително повече място, но пък ми е много трудно да се кача. Зад лекия като перце макет на врата от пластмаса между гигантската странична кутия и клетката остава място за качване колкото отвор на пощенска кутия. Така че първо пъхам дeсния си крак, после навеждам глава и се пъхам в колата не без няколко елегантни завъртания.
С моите почти 2 метра височина това не е никак лесно, а професионалистите трябва да излизат от автомобила в рамките на 5-7 секунди. След като най-после съм вътре и съм фиксиран от четириточковия калан, механиците ме избутват от бокса и ми дават сигнал за старт. Повтарям наученото преди малко: паля автомобила, натискам стартовия бутон в заплашително стърчащия лост на скоростите и се радвам, че не отказах предложените ми преди 2 минути тапи за уши. От завършващия до мен ауспух 4,0-литровият V8 двигател реве така мощно сякаш иска да ми каже, че не се шегува. Аз също. Още повече че седя толкова ниско и назад, че не виждам нищо от каросерията на А4. Няма значение.
Вкарвам лоста на предавките колкото се може по-назад и давам газ. Напускам бокса под чудовищния звук на двигателя. На пистата 460-те к.с. ме изпращат в страна та на чудесата за всеки автомобилен лаик. Вече почти не обръщам внимание на опасно шумния звук, тежащият 1 тон автомобил реагира невероятно хищно на всяка команда на педала на газта и дава възможност за вълнуващи обиколки със скорост до 280 км/ч. При DTM са достатъчни 2,9 секунди, за да влезете в завоя със скорост 100 км/ч, и то без електронен „ангел-пазител“! Не трябва да разчитам на него и при спиране и превключване. Смяната на предавките изисква малко усилие, но затова пък е сравнително прецизна. Все пак не е необходимо да танцувам степ върху педала на съединителя, при положение че при понижаване на предавката спирам с левия и междувременно подавам газ с десния крак. Оборотите са постоянно пред очите ми върху бясно мигащия централен дисплей. В DTM А4 предавката винаги влиза – дори и ако от това двигателят ще се развърти до опасно високи обороти. Един неприятен спектакъл, който за щастие бива спестен на мен и на А4. Ще ми е благодарен не само Ралф Ютнер.
Извод
Audi A4 DTM и R10 TDI, разбира се, не могат да бъдат сравнявани един с друг – това би означавало да тествате ябълка срещу кокосов орех. Въпреки това имам свой собствен личен фаворит. И той се казва – въпреки ограниченията по отношение на мястото – R10. Дизеловият „парен чук“ е с една класа по-брутален от DTM бегачката. Освен това се кара и една идея по-лесно – стига да не достигате лимита му…
