Сам по себе си напречният носач е щанга, окачена в двата си края. Така тя може да пренася сили единствено надлъжно на себс си. А тъй като е монтирана напречно на посоката на движение – следователно само странични сили, които се създават при шофиране по завои. Силите при спиране и ускорение обаче ще притиснат носача надлъжно. За да бъде предотвратено това, може да бъде монтиран втори напречен носач, който на шенкела е закрепен до първия, но под друг ъгъл спрямо каросерията, така че двата носача образуват триъгълник. Подобна конструкция би могла да бъде стабилна както в напречна, така и в надлъжна посока. Когато инженерите я дублират и я поставят горе и долу на колелото, се получава 4-раменно окачване, каквото има първото поколение Audi A4 от 1994. В този случай един от носачите трябва и в пълна степен да оправдае името си, т.е. да „носи“ автомобила, като е свързан към пружинната стойка, което го превръща в пружиниращ елемент.
Недостатъци на многораменното окачване: освен многобройните възможни точки за износване сериозен проблем са преди всичко разходите. Затова още в много ранен стадий конструкторите решават да свържат двата носача, образуващи формата на триъгълник, в един – триъгълен носач. Той лагерува с два тампона на определено разстояние към каросерията, които създават широка и стабилна основна са поглъщане на напречните есили: а към колелото най-често има шарнир. Напоследък триъгълните носачи са във формата на буквата L, при което външният шарнир лежи на една линия с първата стабилна точка, лагеруваща към купето, а втората лагеруваща точка се намира малко по-назад в същата равнина и така отваря малко повече място на носача напречно на посоката на движение. Така той може да абсорбира по-добре удари и вибрации при преминаване през неравности, което подобрява комфорта на возене. И триъгълните носачи могат да бъдат поставяни по два на колело, което осигурява много прецизно водене на колелата. Повечето носачи са стоманени, но за по-високия клас автомобили се използват и алуминиеви.
