През втората половина на ХХ век мощното бръмчене на това необичайно превозно средство е можело да се чуе в най-отдалечените кътчета на Съвесткия съюз. Малката и неугледна количка, неофициално наречена „Инвалидка“ заради своето основно предназначение, започва да се произвежда още в началото на 50-те години. Първоначално е във вид на триколка, но на по-късен етап от еволюцията си придобива малко по-атрактивна външност и четири колела. Тя се прави в Серпуховския мотоциклетен завод (СМЗ), като първата серия, произвеждана между 1952 и 1958 г., се нарича С-1Л, а по-късно е преименувана на С3Л. След това идва моделът С3А, който в основни линии запазва същия дизайн, но вече е с четири колела.
В началото на 60-те години започва проектирането на превозни средства от ново поколение, като към заводския екип се присъединяват и специалисти от НАМИ, ЗИЛ и МЗМА. Първият завършен образец по тази програма влиза в производство през 1970 г. под обозначението СМЗ-С3Д. Той се различава значително от предходните модели в няколко основни насоки като наличието на нов мотоциклетен двигател ИЖ-П2 и сравнително модерна за времето си изцяло затворена метална каросерия. Пружините в предното и задното окачване са заменени с торсионни пръти с надлъжни носачи. По тези причини може да се каже, че това е един напълно различен автомобил, който споделя с предшествениците си единствено двуместната концепция с четири колела, както, разбира се, и принципа на управление, който се осъществява чрез система от лостове.
Повечето автомобилисти от съветската епоха възприемат „инвалидното“ превозно средство като лош и технологично изостанал продукт. За това допринасят едноцилиндровият двутактов двигател, изключително опростеният, макар и функционален дизайн на каросерията с плоско предно стъкло, външните панти на вратите, както и практически липсващият интериор.
Независимото предно окачване е комбинирано в едно цяло с кормилен механизъм със зъбна рейка и пиньон, спирачките на всички колела са хидравлични, а електроинсталацията е 12-волтова (интересна подробност е, че при по-късните модели са монтирани по-големи фарове от камиони и селскостопанска техника).
Производителността на СМЗ-С3Д е неефективна, тъй като за задвижване на 500-килограмовия автомобил е използван двигател ИЖ-П2 с мощност 12 к.с., който се оказва доста слаб. Ето защо още през есента на 1971 г. (само година и половина след началото на производството) автомобилите започват да се оборудват с по-мощна версия на същия двигател, обозначена като ИЖ-П3. Неговите 14 к.с. обаче също не решават проблема и СМЗ-С3Д продължава да бъде все така бавен и шумен. С шофьор, пътник и 10 килограма товар, той може да достигне само 55 километра в час. СМЗ-С3Д се произвежда от 1970 до 1997 г., като за този повече от четвърт век са направени общо около 230.000 екземпляра.
