Неповторимата индивидуалност на Citroën 2CV се състои не в наличието на определени качества, а в пълната липса на такива.
През 30-те години идеята за създаването на подобен автомобил осенява генералния директор на Citroën Пиер-Жул Буланже, който иска да създаде максимално прост и лесен за поддръжка и експлоатация автомобил за фермерите от Прованса. С практическото изпълнение на тази привидно проста (но всъщност доста сложна) инженерна задача е ангажиран талантливия инженер Андре Льофевр, а дизайнът на каросерията е поверен на Фламинио Бертони. Първият прототип буквално се набива на очи със своята опростена до примитивизъм каросерия с един фар, независимо торсионно окачване и двуцилиндров мотоциклетен двигател BMW от „боксерен“ тип с мощност 8 к.с.
Неизменният електрически стартер в случая е заменен от стартерно въже (като при бензиновите резачки!), което е трябвало да бъде дръпнато много силно и рязко, за да заработи двигателят. По време на изпитанията обаче се оказва, че проблемите, създадени от него, са повече от ползите и в крайна сметка е взето решение то да бъде заменено от стандартна ръчка. Седалките обаче остават такива, каквито са били замислени от самото начало – проста тръбна конструкция с опънато върху нея парче плат, наподобяваща плажен шезлонг.
Официалната премиера на Citroën 2CV на 6 октомври 1948 г. на автосалона в Париж предизвиква вълна от бурни емоции и доста разнопосочни реакции, както от страна на публиката, така и от средите на специалистите. Хората от по-южните селски райони на Франция обаче много бързо оценяват предимствата на грозноватия автомобил. Продажбите започват на 22 септември 1949 г. и ако до края на същата година от него са изработени само 876 екземпляра, то през 1954 г. производството му вече възлиза на 52 791 броя. Макар и неугледен, Citroën 2CV се оказва изключително практичен и прост за експлоатация. Разходът на гориво е много скромен, което гарантира спокойно пътуване на дълги разстояния без нужда от презареждане. Оригиналното окачване гарантира мекота на движението, а при свалени задни седалки се освобождава по-голям полезен обем от този в една каруца.
Французите го наричат „Дьо Шево“, което произлиза от абревиатурата 2CV, тоест „deux chevaux vapeur“ – в превод „две данъчни конски сили“, макар че реалната му мощност възлиза на около 9 к.с. Неговото най-голямо достойнство е в максимално опростената конструкция, която може лесно да бъде ремонтирана от всеки селски механик. Възлите се състоят от минимален брой детайли (по-малко дори от тези във Ford-T), като са изключени всички бързоизносващи се елементи. Предавателната кутия е четиристепенна, напълно синхронизирана, а скоростният лост е монтиран на арматурното табло, като предавките могат да се превключват много лесно, дори и с един пръст.
Оригиналното окачване, чиято концепция с надлъжни носачи и хоризонтални пружини е заложена още във военновременните прототипи, се оказва много ефективна и надеждна и не се нуждае от стабилизиращи щанги, като дори и при навлизане в завой с висока скорост автомобилът рядко се случва да поднесе (нещо, което ни е добре познато от френските кинокомедии). До 1963 г. единственият цвят, с който се предлага 2CV, е сив, но това ни най-малко не притеснява потенциалните клиенти, имайки предвид, че цената му е с около ¼ по-ниска от тази на следващия по ред най-евтин автомобил във Франция – Renault 4CV.
