На път за вкъщи се отбивам в сервиза. На майстора Крис отворът на задния капак му прилича на този на първия Opel Insignia. Майстор Хайко сяда на седалката до водача и е готов за едно кръгче. И веднага след потеглянето съжалява. „О, не, пак ли електромобил!“, оплаква се почитателят на двигателите с вътрешно горене. „Всичко е наред, Хайко – успокоявам го, – за разлика от твоето Bulli Bentley е много добре шумоизолиран.“ На паркинга на магазина дългият 5,13 метра гигант се чувства като слон в стъкларски магазин. Вкарвам на милиметри Bentayga между един Golf IV и старо Daewoo. Под погледите на голям брой любопитни ми става малко неловко, когато слизам. Мястото на тази кола просто не е тук. То е по-скоро пред покритите със сняг хотели в Санкт Мориц или на яхтеното пристанище в Дубай. Вземам сина си Бо от игра. Едва закопчал колана си, 6-годишният хлапак вече е изтръгнал блока за управление на климатичната инсталация. Пребледнявам и се виждам как през следващите няколко месеца след работа разнасям пици, за да изкарам допълнително средства за плащане на щетата. „Може да се вади“, чувам от търпеливия приятел на техниката. Не го е наследил от мен. С въодушевление малкото момче ми показва как чрез дистанционното може да се затвори щората и да се променят цветовете на осветлението в интериора.
В нашия стар Benz Бо може да си играе единствено с ръчката на прозореца. Наследникът ми се сприятелява с Bentayga. „Ще си го купим ли, тате?“ Правя бърза сметка. 430 000 лева е цената на тестовия автомобил. 10 000 лева ще взема за моя стар Benz – той няма никаква ръжда. Значи не ми достигат 420 000 лева. „Може – отговарям. – Само че трябва да си продадем къщата.“ Бо се замисля. „Нека си останем с Mercedes-а.“ Точно това ще направим. А повредените светлини? Най-накрая ще ги оправя. Честна дума.
