Затова да потегляме, мой беден Civic! Да тръгнем например по номер 10. Номер 10. Магистралата към Санта Моника/Сан Бернардино. Писателят Джеймс Фрай я бе описал някога по следния начин: „Хората я мразят и се боят от нея, още при мисълта за нея обръщат и се опитват да я избегнат, планират деня си така, че да я заобиколят, но от всичко това няма полза, безсмислено е, тъй като тя е вездесъща, винаги под носа ти, тя винаги е на пътя ти, тя блокира трафика и разваля деня на хората – независимо дали го иска, или не.“ През 99 от общо 100 дни номер 10 е кошмар.
Движиш се със своя Civic от Тихия океан в посока изток. Първоначално номер 10 има 12, а по-късно става с 16 ленти. Но въпреки това лентите не са достатъчни. Истински кошмар.

Придвижване в посока центъра: да наема тази стара таратайка Honda от Rent-A-Wreck ми струваше невероятните 300 долара на ден…
Алтернативата на автомобила? Метро? Шегувате се, нали? При тази миниатюрна мрежа. Автобус? Ако се качиш на Великден, ще стигнеш за Коледа. Велосипед? Може да се наложи да изминавате стотици километри на ден – невъзможно. В момента стартира програма, която трябва да свали жителите на Лос Анджелис от автомобилите и да ги качи на автобусите и влаковете. Колко мило. Тук се сещаш за една история: твой приятел фотограф е задържан от полицията, тъй като си е позволил да върви пеша в продължение на километър по пътя. Било подозрително. Явно няма спасение от автомобила.
Затова се връщаме обратно в ламариненото возило. Продължителността на времето, което прекарват годишно жителите на Лос Анджелис в задръстване, е три дни. Живееш 120 дни – след това висиш един ден в задръстване. Задръстването в Лос Анджелис обаче не означава, че стоиш през цялото време на едно място – ти се движиш бавно, спираш и после пак тръгваш. Придвижваш се толкова бавно, че ти се струва сякаш цял ден гледаш едни и същи физиономии. И няма как да минеш по-бързо – независимо дали си в чисто ново Porsche или в стара очукана Honda. Магистралите те захапват и след това те изплюват жив на изход, който се нарича 24B и изглежда също толкова сив, както и отклонения 5 или 61A малко по-късно.
Този Civic вози толкова меко, че има опасност да хванеш морска болест при постоянното тръгни-спри. Сменяш посоката през 405 към юг. 405 или магистралата за Сан Диего (въпреки че не стига до града Сан Диего, но това е без значение) е с широчината на футболно игрище. Това е един от най-натоварените пътища в света. Помните ли преследването на О. Джей Симпсън през 1994? Точно тук беше. Така че „четири нула пет“ винаги е пълна.
След неколкостотин нервни смени на платната най-накрая стигаш с таратайката си Civic връзките с града. Разполагащият с 18 ленти пътен възел „Джъдж Хари Прегерсън“ се вижда идеално от кацащите самолети – стига да седиш отляво, ще можеш да се насладиш на кръстосването на магистрали 110 и 105. Един колега бе казал, че изглежда сякаш някой инженер е взел малко спагети и ги е хвърлил просто така, покривайки ги с бетон. Връзките и мостовете са така навързани и разположени, че може да ти се завие свят. Колони с височина до 40 метра носят бетоновите етажи, а мостовете са така конструирани, че могат да се движат, когато има земетресения. „Този пътен възел има свой живот“, ми каза Дейв, преди да потегля с неговия Civic. Този най-скъп пътен възел в Америка е струвал 2,2 милиарда долара. Построен е през 1993 г., а половината от парите са отишли за преместването на живеещите на това място.
След спагетеното кръстовище магистралата изведнъж се освобождава. Всички започват да се движат със 100 или 120 км/ч, някои дори по-бързо. Само като си помислиш, че всички в седемте платна карат със 120 км/ч и сменят пътните ленти за секунда. Отдясно наляво и отляво надясно.
Изведнъж магистралата се превръща в състезателна писта. И всички натискат спирачките, тъй като следва поредното задръстване. Пътно произшествие, ремонт, блокирана пътна лента – без значение от причината, просто можеш да забравиш за уговорката си. Няма какво да направиш – колкото и да се ядосваш и да псуваш.
Оглеждаш се – хората живеят с магистралите. Има жилища, чиито балкони буквално са надвесени над най-дясната лента. Под мостовете живеят бездомници, събират стари автомобилни гуми. По-добре да не ти се разваля колата на такова място. И започваш да се молиш: „Моля те, мой стари Civic, бих предпочел да ме зарежеш в пустинята, отколкото да ме изоставиш тук.“
След това изведнъж всички започват да ускоряват – по номер 10, по 405, по 101, няма значение, важното е, че тези половин милион коли са започнали да ускоряват, вместо да стоят на едно място под парещото слънце. Но радостта ти трае кратко – виждаш как един милион задни светлини започват да светят едновременно.























