2019
Да се движиш с краката напред не е много приятно. И не, скъпи приятели на черния хумор, не говоря за онзи момент, до който рано или късно всеки от нас ще стигне. А за управление на МПС от категория „прототипи“ в едно от най-предизвикателните екологични състезания на света – Shell Eco Marathon. Тази година AUTO BILD България беше медиен партньор на надпреварата за ученици и студенти от цял свят и освен че имахме възможност да бъдем на самото състезание, успяхме и да тестваме една от демомашините, за да добием представа как се чувстват самите участници.
На пръв поглед, всичко изглежда сравнително лесно: всеки от „болидите“ самоделки (макс. скорост – около 40 км/ч) се включва в няколко сесии от 11 обиколки на „Бруклендс“ (най-старата писта за моторспорт в света), разположена в близост до Лондон. След тези сесии специалистите на Shell правят измервания, за да разберат кой отбор ще измине най-голямо разстояние с най-малко енергия (за машините с ДВГ – колко км с литър гориво, за електрическите с батерии – колко км с кВтч, а за тези с горивна клетка – колко км с кубичен метър водород). Освен по типа задвижване, машините са разделени в две категории – „прототипи“ и „градски тип“. Първите се характеризират със значително по-голяма горивна ефективност и демонстрират какво значи нулево ниво на комфорт. В сравнение с прототипите, „градски тип“ са направо като Rolls-Royce – със седалки и волан!
Но ние обичаме предизвикателствата и затова се насочваме към един от демонстрационните прототипи, с който ще направим обиколка по трасето. Получавам гащеризон, одобрен от FIA, и с нежелание го обличам с оглед на 30-градусовата жега. А жегата си е жега – дори английската! Но няма как – в Shell гледат изключително сериозно на сигурността, в интерес на истината, повече от всяка друга компания, с която съм се сблъсквал в живота си. Найджъл, моят „рейсинг инженер“, започва да ми дава инструкции: „Reach 20 mph and then coast till 12 mph…” Изглежда лесно. Трудното тепърва предстои. За да се кача в моята „бегачка“, горната й част трябва да бъде демонтирана и поставена отстрани. След това влизам вътре и лягам, като главата ми е едва вдигната, за да виждам напред. Жестоко! Как никой не се е сетил да го направи да момента. Хем си караш, хем си лежиш!
Минута по-късно обаче осъзнавам, че повод за радост няма. Потеглям и веднага разбирам, че до този момент не съм управлявал превозно средство с по-лоша видимост! Ясно защо организаторите задължават участниците да натискат клаксона продължително при изпреварване – въпреки задължителните странични огледала. Управлението се извърша с нещо като щурвал, а двата педала всъщност не са газ и спирачка, а предни и задни спирачки (дискови). „Газта“ бива контролирана ръчно с помощта на палец като при скоростите на велосипед. В опита си да открия траекторията на пистата тотално забравям стратегията за пестене на гориво, включваща ускорение (два пъти за километър) и пускане по инерция. A времето си тече – и макар и бавно, достигам до питстопа, където получавам сигнал да намаля скоростта. Така завърши най-бавната пистова обиколка в живота ми. Завърши със съчувствие и респект към младите пилоти (много от тях – дами), които трябва да „завъртат“ по цели 11 тура, затворени като в кувьоз на колела, за да отбележат възможно най-нисък разход. И за да се съревноват в състезание с една крайна цел – да направят нашата планета по-добро място за живот.
