2017
Да, това са думи на Клаус Веструп. Изречения като това: „От 140 км/ч се отварят вратите на ада, и се чувствате като в първите години на автомобилите“. Или : „170 км/ч означават истински ад “ и всичко това е написано от уважаван автомобилен журналист, който трудно може да бъде впечатлен от каквото и да било. Няма спор: този автомобил, който през 1970 г. бе практически непознат в Германия, гарантира силни усещания. Изглежда като от музея, но върви като космическа ракета. Никакъв комфорт, само шум и трясък. Естествено, автомобилът е британски. Но не е някаква грозна реплика или подобна „самоделка“, а е автомобил от сой, с чистокръвно потекло.
Какви хора го шофират? Веструп предполага, че това са „мъже, които пушат лула – въпреки че при шофиране по лоши пътища тя понякога им пада от устата“. Навремето и аз пушех лула . Останалото, бях убеден в това, бе само въпрос на време. Този суров уникат без серво на волана, тези излети от ламарини и дърво “ урни устреми, тази задвижвана от V8 машина на времето от този момент Моrgаn Plus 8 беляза моите автомобилни фантазии. Преди това мечтите ми бяха посветени на Alfa Romeo Giulia Super и BMW 2002 ti , бленувах дори за Porsche 911 S. Точно като всeки младеж по онова време, току-що изкарал шофьорска книжка. Край, всичко е забравено.
От този момент нататък в мозъка ми боботеше единствено този брутален тъмносин роудстър. Осмелих се да посетя вносителя в Щутгарт: за да ги видя на живо. В магазина бяха паркирани три – черна, зелена и мръсно бяла. „Old English White“ – обясни ми иначе лаконичният, пушещ пула търговец. Но смелостта веднага ме напусна, щом като видях цената (16 192 марки плюс екстри като дръжки на вратите, алуминиеви калници и багажник). Продължих да мечтая. Дори направих поклонническо посещение в завода в Малвърн Линк в Западна Англия. Срещнах Питър Морган, видях го как боботи из двора със своя Plus 8. И тогава реших окончателно, че ще стана автомобилен журналист и ще тествам автомобили като Клаус Веструп. Купих си употребяван Triumph TR5 – като заместител. И тогава, след 9 години треска по Morgan, дойде часът на истината.
Вносителят Харалд Мерц ми връчи ключа на тестовия автомобил и с извинение каза „сребрист“, но по принцип Morgan може да бъде боядисан само в цветовете на британските парни машини ( черно, червено, зелено и синьо). И после ми каза на ухо: „Те изобщо не могат да се справят с лаковете-металик“ , тоест – боята скоро ще падне сама. Но това изобщо не ме интересуваше. Избоботихме напред – Plus 8 и аз, за първи път, най-после. И как беше ли? Като в ада, естествено. Екстремно, напълно открито, все едно сте седнали на градински стол. Малко стряскащ беше и миниатюрният педал на газта с огромно въздействие – имате чувството , че задната ос ще се откъсне от шасито.
Но преди всичко беше невероятно романтично – тесният кокпит, красивата гледка напред над дългия капак на двигателя и великолепните калници, закачени отстрани на каросерията, звукът, тази опияняваща свобода и откритост. Всъщност не е чак толкова страшно, нали? Признавам, предницата на Morgan подскача като трамбовъчна машина, ходът на задното окачване може да се измерва с цигарена хартия. Но нима това притеснява някого? Мен не, заклех се в това. И оставам верен на клетвата си. Дори и днес, след 19 години с моя собствен, тъмносин Morgan Plus 8.