2024
Малко хора са имали възможност да се повозят на автомобил като президента на САЩ, защото държавните лимузини винаги остават в подчинение на Белия дом. Или по-точно… почти винаги
Петък следобед е и заедно с фотографа Грег Джарем стоим на стълбите на Белия дом. На този фон черна лимузина Lincoln Continental от 1965 г. се придвижва бавно, прави величествено широка дъга и спира точно пред нас. В следващия момент сигурно ще очакват да се появят агенти на Secret service с тъмни очила, които да говорят в китките си и да отворят вратата на американския президент. И няма да сте далеч от истината.
Защото тези представителни автомобили, произведени от американската компания за стреч лимузини Lehmann-Peterson (L-P), сами по себе си са изключително редки; а за моделната 1965 година са произведени само 78 бройки. Това чудовище с дължина 6,36 метра всъщност е било част от автопарка на Линдън Бейнс Джонсън, който става 36-ият президент на САЩ през 1963 г. в деня на покушението срещу Джон Ф. Кенеди. В онези времена лидерите на американската демокрация не са се возили на дизелови SUV-ове с имена като The Beast – а на много по-елегантни дълги лимузини.
Най-известната от тях несъмнено е тъмносиният Landaulet Hess & Eisenhardt X-100, на който Кенеди се вози в Далас в онази съдбовна сутрин на 22 ноември 1963 г. Няколко часа след трагичните събития неговата функция наследява LBJ. В наши дни би било немислимо X-100 да се върне обратно в Белия дом с бронирано стъкло и боядисан в черно според спецификациите на тогавашния държавен глава – но именно това се случва. Автомобилът от атентата се използва в Белия дом в продължение на цяло десетилетие след убийството на Кенеди, но никога повече не вози президенти.
В основен „транспортьор“ на LBJ се превръща брониран Lincoln от 1965 г., много подобен на лимузината, чийто 7-литров V8 сега тихо мърка пред нас. Тя е била т.нар. red carpet rar на LBJ, т.е. автомобил за червения килим, натоварен с мисията да вози изтъкнати държавни гости и VIP персони със или без компанията на LBJ на борда. По правило такива „високопоставени“ държавни лимузини никога не напускат Белия дом – най-много да бъдат предоставени на мемориалните музеи на съответните президенти. В повечето случаи обаче им дават да вършат черната работа в продължение на дълги години, след което ги бракуват. „Този оцелява“, казва усмихнатият му собственик Джон Лоулър, собственик на Automotion Garage в Мидълбъро, щата Масачузетс. Джон и аз сме приятели от около 20 години.
От президента за народа
Джон притежава някогашната президентска лимузина от 18 години и с радост ни разказва как се е озовала в ръцете на частно лице. „За много лимузини експлоатацията в служба на Белия дом е била твърде „стресираща” и повечето от тях са карани, докато не са бракувани. Но точно тази напуска Белия дом през 1969 г. само на 33 000 мили – във фантастично състояние. Дори и днес все още всичко без боята е оригинално, вероятно някой от администрацията го е ползвал за лична употреба“, обяснява Джон. Колекционерът допълва, че във времето си на активна експлоатация Lincoln-ът бил пребоядисван няколко пъти, „което не е нещо необичайно заради толкова големия брой охранители, които постоянно са били около колата“. Освен боята, подчертава Джон, всичко е оригинално: кожа, килимчета, техника. Дори телефонът Motorola на Белия дом все още е запазен!
Заводите на Ford, компанията, към която марката Lincoln винаги е принадлежала, възлага на базираната в Чикаго частна фирма Lehmann-Peterson Executive Limousines да превърне автомобилите в лимузини за дълъг път – и дава за тях пълна гаранция. „Всеки, който е искал, е можел да си поръча такъв удължен Continental от който и да било дилър“, казва експертът на Lincoln Крис Дън, собственик на Lincoln Land в Клиъруотър, Флорида. Lehmann-Peterson започва дейността си като малко ателие, което прави първата си собствена лимузина през 1963 г. на базата на Continental с четири врати (от които задните са т.нар. „самоубийствени“, т.е. със срещуположно отваряне).
Лимузината привлича вниманието на мениджърите на Lincoln и тъй като в L-P не са имали опит с подобни МПС, изпращат прототипа на производителя за тестване. Инженерите гледали „под лупа“ ефектите от 86-сантиметровото удължение на самоносещата каросерия. Въпреки че много лимузини преди и след това са били правени на базата на автомобили с конвенционална носеща рама, Continental-ите от 60-те години на миналия век, разпознаваеми по своите задни врати с панти отзад, са използвали самоносеща каросерия. „Инженерите вероятно са били впечатлени от работата на ателието в Илинойс“, казва Дън, „например защото устойчивостта срещу усукване на удължената версия е била по-висока от тази на базовата благодарение на поставените усилващи елементи.“
На 25 февруари 1964 г. Ford възлага на L-P поръчката за няколко автомобила, базирани на модела от 1964 г. За направата на т.нар. „стреч“ лимузини базовите машини са доставени директно на L-P в Чикаго в комплект със специален кит за преоборудване, включващ специални гуми и амортисьори, допълнителен климатик и допълнителни елементи в охладителната система, оптимизирана заради по-тежката конструкция. Покривът е свален, каросерията е разрязана по средата и след това е монтирана допълнителна секция с дължина 86 сантиметра. Самото купе е усилено, най-вече в зоната на покрива. Усилените B-колони зад предните врати се разпознават лесно при поглед отвън. Стоманени плочи с дебелина 31 милиметра са монтирани в преградата зад водача, отстрани под новите прозорци и по цялото протежение на пода. По този начин е създадена кутия за увеличение на структурната якост. Разбира се, наложило се е карданът и ауспуховата система също да бъдат удължени и усилени.
Продължете на следващата страница
