В края на 80-те години германските автомобилни производители си устройстват нещо като състезание за короната в двигателостроенето. Ето защо BMW тайно разработва 16-цилиндров мотор, който инженерите поставят в една „седмица“. Резултатът е проектът BMW 735iL Goldfisch!
В него са включени само няколко от инженерите на BMW и най-важните експерти от фирмите доставчици – в традиционните конструкторски списъци не фигурира нищо. Заради пазенето в тайна двигателят не получава стандартно означение, а кодовото име Goldfisch. При него са използвани същото разстояние между цилиндрите, диаметър и ход на буталото, както и „картата“ за управление на клапаните и разпределителните валове като при V12 M70. Допълнителните четири цилиндъра увеличават работния обем от 5 на 6,7 литра. През пролетта на 1988 Goldfisch за първи път „стъпва“ на изпитателния стенд. Резултатът са 408 конски сили – а при някои измервания и до 430. Благодарение на алуминиевия блок V16 тежи 310 кг – т.е. съотношението тегло/мощност от 0,72 – 0,76 кг/к.с. е по-добро, отколкото при V12 (0,83 кг/к.с.).
Следващата задача е монтажът на агрегата в опитен екземпляр. Екипът около проекта Goldfisch поръчва 735iL (т.е. дългата база) в кафяв металик. За изпитанията по обществените пътища е поставена най-издръжливата скоростна кутия, с която доставчикът разполага – 6-степенна ръчна. За да се побере V16-машината в моторния отсек, на инженерите се налага да монтират голяма част от компонентите на охладителната система в багажника. Точно тогава на всички става ясно, че толкова голям двигател не е подходящ за тогавашната Серия 7 – нужен е изцяло нов модел, например спортен автомобил с напречен централно разположен мотор или суперлуксозна лимузина над „седмицата“. Във всички случаи това би изисквало най-малко пет години за разработка и тестове. А шансовете за серийно производство и направата на съответната платформа се оказват нерентабилни – и така Управителният съвет на компанията спира проекта.
