ЗАЗ-1102 ERF-Mobile е специално създаден за участие в рали състезания в Група Б, както и в новата категория А-5 от тогавашната съветска класификация. Основен вдъхновител на проекта е Кайл Кийл, ръководител на спортно-техническия клуб в студиото Estreklamfilm (ERF) в Талин. За щастие правилата на ФИА от онова време, позволяват значителни модификации в Група Б клас 9 (до 2000 куб. см) и затова стандартният двигател е заменен с такъв от ВАЗ-2106, чийто работен обем е допълнително увеличен до 1800 куб. см. Той е способен да произвежда мощност от 150-160 к.с., която е повече от достатъчна за състезателен автомобил с тегло от 800 кг.
Цилиндровата глава, системата за всмукване на гориво (която се състои от два хоризонтални карбуратора Weber) и изпускателната система са модифицирани. Двигателят е монтиран в средата, точно зад седалката на пилота. Скоростната кутия е петстепенна от пистов състезателен автомобил „Естония“.
По-широката следа налага използването на по-големи навеси на калниците, изработени от пластмаса, които придават на „Таврия“ много по-ефектен вид. Носещата конструкция на каросерията представлява пространствена рама от хром-манганови тръби. Тъй като радиаторът остава отпред, охладителната система е цялостно модифицирана, като в капака има един отвор, за отвеждане на излишното въздушно налягане. Други два са поставени пред задните калници и са предназначени за охлаждане на двигателя. Окачването е изцяло състезателно, следвайки стандартите на моторните спортове, с двойни носачи и амортисьори Bilstein с дълъг ход.
Опитният образец е проектиран и изработен за рекордните 112 дни, след което е предоставен за изпитания на пилота Андрес Пастлайн. Направени са общо два екземпляра, като вторият катастрофира в състезание. През 1987 г. ФИА забранява Група Б и колата е преквалифицирана за зимни пистови състезания, където, благодарение на конструкцията си, лесно печели преднина пред всички останали участници.
ЗАЗ-1102 ERF-Mobile е изключително успешен автомобил, но подобно на повечето съветски спортни прототипи, никога не получава шанс да се докаже в международни състезания. През 90-те години следите му се губят и дълго време се смята за безвъзвратно изчезнал, но в крайна сметка е открит и реставриран от представители на Естонския транспортен музей, което им отнема около три години.
