Двойното задвижване в автомобилния спорт не е от вчера

През този период Еторе Бугати също прави някои експерименти в същата сфера. През 1932 г. той обо­рудва един от състезателните си автомобили Bugatti Type 52 с 8-цилиндров редови двигател от 4,9 литра и мощност 200 к.с. с двоен карбура­тор. Трансмисията и редукторът са поставени в масивна алуминиева обвивка, като за целта е изработен и изцяло нов заден мост. Това меж­ду другото е и първият автомобил на Видай с независимо предно окач­ване с двойни, напречни, четвъртелиптични листови ресори. Произ­веден е само един опитен образец, който обаче успява да реализира няколко рекордно бързи планински изкачвания, например в Ла Турби на френската ривиера и Шелси Уолш в Англия (точно там катастрофира Жан Бугати през 1939 г.).

През втората половина на 30-те години продължават и експеримен­тите на Хари Милър. През 1937 г. той завършва нов състезателен автомобил 4 х 4 с централно разпо­ложен 6-цилиндров двигател и неза­висимо окачване на всички колела. Милър получава субсидия от компа­нията Gulf Oil за изработката на четири такива прототипа. Новите състезателни коли, станали популяр­ни под името Gulf-Miller, се изявяват на пистата в Индианаполис през 1938, 1940, 1941 и през 1946 и 1947 г. Успехът им обаче не е голям, те често се повреждат или катастро­фират, а най-доброто място, което успява да заеме единият от тях, е десета позиция в една от надпрева­рите през 1939 г.

Преди Втората световна война двойното задвижване навлиза и в сферата на рекордните автомоби­ли. Първият такъв болид е британ­ският Napier-Railton, управляван от Джон Коб, а скоро след това и шестколесният Thunderbolt, с който не­говият сънародник Джордж Айстън постига зашеметяващите 575 км/ч и става най-бързият човек на плане­тата през 1937 г.

Рекордният Napier-Railton на Коб е снабден с два двигателя, всеки от които задвижва по един от двата моста. Години по-късно подобна идея е разработена и при някои пи- стови и пътнически автомобили, като следвоенните състезателни прототипи на Лу фейджол, снабде­ни с по два двигателя, които са раз­положени в двата края на шасито (при първия вариант двигателите са американски Offenhauser, а при някои от следващите са използвани агрегати от Porsche).

През 60-те години техническият директор на British Motor Corporation, Алек Исигонис провежда тестове с Austin Mini, който има втори двига­тел, поставен в багажния отсек, задвижващ задните колела. Някои частни собственици на Mini също правят подобни преработки на сво­ите автомобили на чисто любител­ски принцип. В началото на 60-те го­дини Citroën дори предлага серийна версия 4×4 на своя модел 2CV, снаб­дена с два двигателя, под името Sahara.

Сред инженерите, допринесли за усъвършенстването на състеза­телните автомобили с двойно зад­вижване, трябва да се спомене и Фердинанд Порше, който през 1947 г. проектира един такъв прототип за италианската фирма Cisitalia. Неговият проект на практика се придържа към предвоенната ком­пановка предложена, от Порше за състезателните автомобили на Auto-Union с централно разположен компресорен двигател от 250 к.с. и петстепенна трансмисия. Предава­нето към предните колела може да се изключва по желание на пилота. Този автомобил участва в състеза­ние само веднъж през 1953 г. в Ар­жентина, но тъй като е бил снабден с различни като размер гуми от­пред и отзад. е било използвано само задното предаване. Прототипът е запазен и изложен в автомобилния музей на Бригс Кънингам в Коста Меса, Калифорния.