2021
Вече за никого не е тайна, че редките мрачни и недосегаеми кремълски лимузини от миналото са бледа проекция на масовите автомобили, произвеждани в САЩ. Съвкупността от изтънчени екстри като независимо окачване, механично прибиращ се покрив и автоматични скорости обаче са достъпни единствено за висшите функционери в социалистическия блок.
Проектирането и производството на „Чайка“ съвпада с най-ексцентричната епоха от историята на Детройт. Когато в средата на 50-те години дизайнерското бюро на ГАЗ (Горкиевски автомобилен завод) набелязва Packard Carribean от 1955 г. за идеен вдъхновител на дизайна на „Чайка“, тази кола все още изглежда модерна, скъпа и елегантна, но през 1959 г., когато първата серия ГАЗ-13 най-накрая е готова, американците вече са отишли твърде далеч в стилово отношение и „Чайка“ автоматически се превръща в демоде. Всъщност представителните лимузини „Чайка“ стават известни пред широката общественост на Запад още през януари 1958 г., когато един от първите екземпляри от пробната серия, обозначен като „Э-2“ е показан на световното изложение Expo-58 в Брюксел. Серийното производство на модела започва през януари 1959 г. в чест на XXI Конгрес на КПСС, а премиерата му в България е чак след година и половина – по време на ХIХ-я Пловдивски панаир, проведен през септември 1960 г. Първите серии започват да се доставят у нас в края на същата година, като в рамките на следващите две десетилетия правителственият автопарк периодично се попълва с по няколко екземпляра „Чайка“ годишно до спирането на нейното производство.
Паралелно със стандартния образец в малки серии се изработва и модификацията ГАЗ-13А лимузина, а между 1961 и 1962 г. е направена и серия от 14 кабриолета, обозначена като ГАЗ-13Б, при които брезентовият покрив се вдига и прибира с автоматично превключване от мястото на шофьора. За период от 20 години са изработени общо 3179 екземпляра.
Малко известен факт е, че още през 1961 г. ГАЗ се опитва отчасти да навакса своето изоставане от модата, предлагайки рестилизирана предница на „Чайка“ с четири фара, доста напомняща гамата на Plymouth от 1957-59 г., но това остава само едно добро намерение. Но докато външно „Чайка“ поразява със своята ледена недосегаемост, то вътрешният уют на автомобила е несравним. Материалите, използвани при изработването на интериора, галят сетивата, а меката и дълбока задна седалка предразполага към медитация. Специално търсеният нюанс на морскосиния плюш, покриващ седалките, е в пълна хармония с цветната тапицерия на вратите, съчетана от какаово сиво и слонова кост, разделени с фина хромирана лайсна.
Продължете на следващата страница
